Alex Nikol

октомври 17, 2014

Детското отделение / Болницата

Първият завършен интериорен проект

едно малко бонбонено проектче

Много е странно. Много лигава съм станала напоследък. Естествено има само едно Слънце, на което да мога истински да се лигавя..., говоря за онова лигавене - детското, свръхлигаво, с милите детски очички, очичките,които като ги погледнеш и е трудно да им удържиш. ..как да кажеш - НЕ!???

Незнам как развих това качество в себе си. Понякога го смятам за много досадно. Но когато изгрее въпросното Слънце и някак си не се удържам. Сякаш тялото ми, гласът ми, мимиките, жестовете ми, сякаш съм ги обучавала десетки години в изкуството на лигавенето...

В крайна сметка не мога да не му се отдам. Аз по принцип не полагам и усилия да го правя, но смятам,че това е като пушенето. Всички (които ме познават добре) знаят какво е мнението ми за отказването от пушенето - Никога не прави нещо, което е трудно. Не отказах цигарите с воля - прекалено е трудно. Те просто сами се отказаха от мен...С лигавенето е същото...

Онзи готин писклив детски глас, лукавият детски поглед (придобит от малкия Ян Пресиян), от който прозира как бързо чатка мозъчето му...., как сканира всичко и вече планува следващата дивотия...., онези щури, детски мисли, неограничени от - можеш, не можеш, трябва, не трябва, има и няма. Мечтите. Песните. Усмивките. Повтарянето на фразите на събеседника. Скачането на въже. Тананикането на собствена измислена песен състояща се от 3 думи и монотонна мелодия - 1 година. Гушкането на всички животни, които те умиляват до толкова,че да ги гушнеш.... Изобщо, всичко, което се смята за нормално за едно хлапе, но и неадекватно и странно за "голям" човек.... Лигавенето е фасада... И ми е добре. Нека ми е добре!

Големият човек в мен пуфти. Често е много досаден. Аз не разговарям с него. Нямам време.

Занимавам се с малкия - да е щастлив...Нека мечтае, нека твори, дано някой ден пропее и стори "чудеса" ;)

Преди: БЯЛО,БЯЛО,БЯЛО